Wednesday, 15 June 2016

Every end is a new beginning.. :)

 Преди дванайсет години, с плахи стъпки и трепетно сърце, прекрачих за първи път прага на нашето училище. Едно русоляво момиченце, с дълги коси и невинни очички, бе вперило поглед в развяващото се знаме и под звуците на училищния химн мечтаеше. В същия този двор, със същата приветливост и топлина, то пое ръката на своята първа учителка и заедно тръгнаха по пътя на познанието. С всеки изминал ден нови и нови картини за света се разкриваха пред очичките на това невинно дете. Ръка за ръка със своите съученици те достигаха нови непознати висини и с бавни, но сигурни стъпки се изкачваха  по стълбата на познанието. Не винаги обаче беше лесно – едни мечти ставаха реалност, други падаха в праха, едни висоти биваха преодолени, други оставаха недостижима цел. Но винаги  в края на тъмния тунел проблясваше глуха светлина и там чакаше една протегната ръка.
  
Неусетно минаха месеци, години, и ето, че вече порасналото момиченце е готово да поеме по своя път. Днес всички ние се намираме на този кръстопът, от където всеки ще поеме своята посока. Може би никога повече няма да се пресекат пътищата ни, но винаги ще имаме едно общо място, където всеки е добре дошъл – нашето училище.

Това е мястото, където всеки ден бивахме посрещани с топли думи и ведри усмивки. Тук учителите ни дариха не само с познание, но и с подкрепа. Научиха ни да четем и пишем, но също така ни научиха да бъдем  хора. Тук завързахме първите си приятелства, но също така тук усетихме и първите си разочарования от тях. Но най-важното от всичко – между четирите стени на класните си стаи открихме себе си, сред пъстротата от персонажи. Опознахме интересите си, открихме добрите си и лошите си страни и се научихме да бъдем не проста хора, а личности.

Днес, обръщайки поглед назад, може да не помня всеки един урок или всяка една теорема, но винаги ще помня факта, че това училище ме научи да вярвам в себе си и да не се отказвам от мечтите си. В този момент в главата ми изплува едно писмо, написано от първата ми учителка, чиито последни редове гласяха: „Всеки ден ще чакам да позвъни телефона, за да ми кажеш: „Аз успях!” И сега аз се обръщам към нея, както и към всички други учители, които са били до мен по пътя през всичките дванайсет години с думите: „Аз наистина успях!”

И ето, че и днес прекрачих училищния праг и от далечината чух звънецът да звъни. Уж бе същия звънец, а сякаш бе различно. Може би, защото беше за последно. Както всеки ден детски глас и смях изпъваха училищните коридори и бавно заглъхваха след гласа на звънеца, изгубвайки се в тишина. Еднообразни трептения изпълваха въздуха, но този път сякаш ми нашепваха едвам не „Добре дошла!”, а „Сбогом!”



Hello everybody! This is the speech that I wrote for graduation day and I didn't have the chance to read it in its original form so I decided to share it here. I am sorry it is in bulgarian. I tried translating it but decided against it halfway through. I just felt like I was taking away its individuality and the feelings I have put in it. If I ever change my mind I will post the English verson. :)
xoxo Monny 
Read More
All content copyright © 2014 Urban Butterfly. Powered by Blogger.

© 2011 UrbanButterfly, AllRightsReserved.

Designed by ScreenWritersArena